Как се раждат Израел и палестинската държава
Тодор Чобанов
През 135 година римляните потушили огромното въстание на Бар Кокба. То било следващ опит да се възвърне свободата на еврейското царство (евреите имали по тези земи няколко страни през вековете, само че последната и най-голяма била превзета от Рим). И тъй като империята обичала да взема решение проблеми като мести племена и нации и прекръщава земи, бунтовната земя прекръстили от Юдея на Палестинска Сирия.
После тези земи били владени от други империи епохи наред, а в тези времена евреите се пръснали по целия свят, на първо време из старите римски провинции. С тях тръгнало по света и християнството, което превзело Рим от вътрешната страна.
Минали доста епохи, а тези антични земи били в бездънен крах. Османската империя безжалостно потискала месното население, не правила нищо за добруването на хората, само църквите от целия свят и поклонниците оживявали античното царство Юдея.
Преди да избухне Първата международна война, съдружниците Англия, Русия, Франция и Италия възнамеряват поделянето на Османската империя. На Англия се пада и Палестинска Сирия, към този момент станала единствено Палестина (името в действителност е с гръцки корени, по този начин античните елини и дори египтяните наричали филистимците хиляда години прочие Хр.).
Заради войната Британия изпитва остра потребност от ацетон, нужен за производството на взривни субстанции. Еврейският учен-химик доктор Хаим Вайцман, живеещ в Англия, създава способ за приемането му, без да са нужни първични материали от чужбина, и по този метод Англия заобикаля морската обсада на немския флот. Придобил престиж в британските политически среди, Вайцман предлага на британския кабинет да изрази “принципното признание на Палестина за Национален дом на еврейския народ ”.
На 2 ноември 1917 година британското държавно управление излиза с декларация, която остава в историята като “Балфурова декларация ” по името на външния министър Балфур: ”Правителството на Негово Величество се отнася благосклонно към възобновяване на народен дом за еврейския народ в Палестина и ще постави всички старания да облекчи постигането на тази цел ”, се споделя в декларацията.
През 1918 година англичаните отвоюват Палестина от Османската империя. През 1920 година в Сан Ремо Обществото на народите (ОН) дава на Англия мандат за Палестина, т.е. Англия получава правото да се разпорежда с Палестина съгласно клаузите на ОН. В тях категорично е записано, че ОН “ще дава отговор за привеждането в осъществяване на декларацията, направена на 2 ноември 1917 година от държавното управление на Нейно Британско Величество, и утвърдена от мнението на съюзническите сили, в поддръжка за основаване в Палестина на народен дом за еврейския народ ”.
Започва всеобща емиграция на евреи от целия свят към освободената територия. Те стартират да обработват и напояват пустеещите полета. Засяват десетки хиляди декари с гори, лозя, градини с портокали, лимони, маслини, смокини. Започва развиване на индустрията.
Изведнъж Палестина, считана до тогава за регион без изключително значение, без естествени благосъстояния, заради което и е дадена на евреите, се оказва изключително скъпа.
Завръщащите се в нея евреи са безимотни и малоимотни, и някои държавни управления, ангажирани в решаването на еврейския проблем, стартират да се притесняват, че в Палестина може да се сътвори втора социалистическа страна.
Същевременно Англия схваща, че с цел да укрепи наличието си в региона на Близкия и Среден изток, би трябвало да организира политика в полза на многомилионния арабски свят.
През 1922 година Уинстън Чърчил, по това време секретар по колониите, дава 77% от Палестина на емир Абдулах за основаване на арабска страна. Държавата се назовава Трансйордания ” – безусловно „ страна отвъд Йордан ”, на изток от река Йордан. Така в прорез с изискванията на контракта от Сан Ремо, Англия основава в Палестина две мандатни територии – “Палестина ” и “Трансйордания ”. Достъпът на евреи в новата територия е неразрешен, до момента в който арабите могат да посещават и двете. Създаването на еврейска страна се блокира.
Трупаната със епохи ненавист против евреите доближава своя разцвет с “Окончателното решение на еврейския въпрос ”. От всеки трима евреи в Европа двама са унищожени. Това не са бойци, банкери, борсови спекуланти, магнати, а еврейската немота, мизерията от гетата. Ако евреите имаха своя татковина, както им се обещаваше през 1917 година, нямаше да имат тази трагична орис.
Световната общност научава за същинските размери на небивалия геноцид едвам след края на Втората международна война. Народите са обхванати от голямо възприятие за виновност. И държавните управления на спечелилите войната страни вземат решение, че би трябвало да се даде опция на евреите да имат своя страна.
На 29 ноември 1947 година Общото заседание на Организация на обединените нации приема Резолюция № 181 за учредяване на еврейска страна в Палестина с повърхност 14 000 кв. км. “За ” резолюцията гласоподават 33 държави; “против ” са 13 (всички арабски); “въздържали се ” – 10.
На 14 май 1948 година Израел афишира своята самостоятелност. Първият министър-председател на Израел Давид Бен-Гурион споделя: ”Вярвате или не, нашият народ Израел се връща, с цел да приготви идването на Месия. ”
На 15 май 1948 година египетският министър-председател Нокраши Паша издава заповед египетската войска да навлезе в Израел. Заповедта е стимулирана с нуждата “да се поддържа реда и спокойствието в Палестина ”. Армиите на шест арабски страни – Ливан, Сирия, Саудитска Арабия, Трансйордания, Ирак и Египет, навлизат в новосъздадения Израел.
Израел – страна на един ден, без войска и държавен уред, в началото отстъпва по всички фронтове. Но най-после небрежно образувани еврейски военизирани дружини, екипирани с пушки и камиони, предпазени с торби от пясък, побеждават постоянните арабски армии, въоръжени с артилерия, танкове и самолети! За да не претърпят по-големи провали, арабските страни се съгласяват на помирение.
Като последица от войната град Йерусалим е поделен сред Израел и Трансйордания (от 1950 - Йордания). Източен Йерусалим, където се намира Старият град - тогавашният Йерусалим - попада под властта на Трансйордания. Вследствие на войната 650 000 араби се оказват бежанци. Те са се поддали на апелите на арабските страни да изоставен земите си, с цел да се завърнат в тях след “бързата ” победа над Израел.
Възниква арабският бежански проблем.
На 5 юни 1967 година стартира “Шестдневната ” война. Социалистическият лагер застава зад арабите.Израел още веднъж ги разгромява.
На 8 юни 1967 година израелската войска завзема остарелия град Йерусалим.
С войната от юни 1967 година Израел завзема египетския Синайски полуостров, частта от “Западния бряг ”, принадлежаща на Йордания, и сирийските Голански възвишения . Отново се подписва “примирие ” без “признаване ”. Израел държи на формулата: “връщане на териториите в подмяна на признание ”, по-известно като: “земя против мир ”, което изрично е отхвърлено.
През октомври 1973 година арабите още веднъж атакуват Израел - войната Йом Кипур. И още веднъж се провалят. На юг египетската войска е пленена на Синайския полуостров, на север сирийската войска е разгромена. Пътищата към Кайро и Дамаск са без защита. Израел побеждава “непобедимото ” руско оръжие - надълбоко оскърбление за една свръхсила. Нов ултиматум на Съюз на съветските социалистически републики още веднъж избавя арабите.
На конференция в Хартум (Судан) от 1.09.1967 година, арабските страни заявяват известните си три “НЕ ”:
“НЕ! ” на признаването на Израел.
“НЕ! ” на мира с Израел.
“НЕ! ” на договарянията с Израел.
Съюз на съветските социалистически републики и арабските страни непрестанно нападат Израел в Организация на обединените нации.
Междувременно Израел преговоря с Египет, и на 26 март 1979 година двете страни подписват кротичък контракт и взаимно се признават. Израел връща Синай на Египет, а последният признава правото му на битие.
Да, обаче Съюз на съветските социалистически републики, безверен на радикализма на арабските страни, през 1964 е бабувал на основаването на ООП - Организация за избавление на Палестина.
ООП е арабската застраховка на Москва. До 1967 година базите на ООП са в Египет, на Синайския полуостров, откъдето се подхващат терористичните нападения в Израел.
След като Израел завзема Синай през юни 1967 и унищожава базите й, ООП се реалокира в Йордания.
Когато през 1970 година крал Хюсеин изгонва ООП от Йордания, те се местят в Ливан. И провокират конфликт на верска основа, в който комунистическите “прогресивни ” сили и ислямските фундаменталисти взаимно реализират първото след Втората международна война религиозно “прочистване ” на християни.
На два пъти - през април и юни 1974 година, ръководителят на ООП Ясер Арафат е на посещаване в Москва. След тези визити Съюз на съветските социалистически републики афишира: ООП е “единственият представител на палестинците ”. Нещо повече – организацията се „ вмъква ” в арабско-израелския спор със задна дата!
Няма никакво значение, че през 1948 година не съществува освен страна, която да се съставлява от ООП – не съществува и самото ООП!
На 14 октомври 1974 година Ясер Арафат приказва от трибуната на Организация на обединените нации. “Ние влязохме в света през най-широката врата, в този момент ционизмът ще изчезне от този свят и изключително от Палестина под ударите на битката на народите ”, декларира Ясер Арафат, хванал се за револвера на кръста. Делегатите на 105 страни, станали на крайници, бурно го приветстват!
Та по този начин се раждат Израел и " палестинската страна ".
